Rupchev: Moving

It's a winter morning.  These people are moving house today,
the truck is waiting, its driver calmly frowning
and they load up their life, couch, and extending table;
the new place is on the other side of town.
They lived here sixteen years and four months,
with the walnut bedroom set, the children's cots;
they barely got the three-section wardrobe out,
hopefully the door at the new place will be taller.
They are quiet in the snow, the rope slips and twists,
then they load the desk, the refrigerator, the two buffets,
the lampshade, wall-hanging, pots with two dry ficuses -
and love, bound up tightly in blue bundles.
Finally and at last it's loaded -
two boxes with pictures and valued shells
and the twice-glued teapot from the wedding,
and the inherited rug eaten away by footsteps.
So the driver zips up his jacket,
and the kids wait on the corner with a radio
and the wife wrings her hands and sobs a bit,
and gets in up top with her husband, and they set off.

Georgi Rupchev: The Call of the Rivers

These are my rivers,
I hear
how their waters beat.
I just stumble into them,
without seeking them -
I'm always forgetting where they are.
Somewhere a pile of clothes left behind me -
and splash -
I'm a new owner,
though beaten,
overcome,
confused,
transparent,
diluted.
In the first of them
my friend and I jumped in
and I don't know
which
of us swam out.
The one
who came out,
had cut his ankle;
was it him
or me -
I couldn't tell,
but it was only one.

Whichever was me, it doesn't matter;
more grown up,
on my own
I went into the second,
went in on my own.
Strung a rock about
my neck with wire
and lay on the bottom
until the iron rusted,
then stood up, stretched a bit,
and said: "I am myself!"
And I got clear of the slime.

In the third -
very late
midnight and probably drunk
I threw myself in.
I don't remember how -
however it was -
I was washed up on dry land.
In unknown lands I awoke
and when I decided to return,
I met peoples
whose languages
where meaningless to me.
There I wandered,
and with muddled head went toward the river,
I could hear only the river,
but I didn't know
where it was.

I loved faithful wives, I drank with their husbands,
and headed onwards,
without asking
about the river -
where its source
or to where it flowed.
With how much sweat I salted its sweet rapids,
how much blood it washed away,
how many wounds it closed,
as we played with the water,
as I dove
and sank to the bottom,
how contentedly I shot up
for a gulp of air above,
then how I buried myself
in its bubbling reefs.
From river to river -
through the rivers -
I finally found myself in
a dry river bed -
only a sign of a river,
but the sky above it was still damp.
I hear them,
I hear how their waters beat
I hear how they bear me onward.

Andrey Filipov: Lines Written under a Summer Oak

Lines Written under a Summer Oak (1965)


On the rickety table in front of me,
a hundred leaves of paper wait.
Thoughtless and white
they make me think
that the earth is flat
like them.

Suddenly a leaf flies down from
the sky - at least a hundred colors -
but I can't read it,
seated here in the cool
of this summer oak
at this disappointed table.

Vaklev (of course)...I stand powerless before you

I stand powerless before you...

Please don't notice that I'm trembling

like a leaf ready to fall.

This has nothing to do with my years,

which weigh on me like mortal wounds.

The flame of belated youth

erupts in my soul.

My feelings are like lava,

bubbling with giddy love

and irrepressible hate...

Just don't abandon me.

I'm trembling, trembling with fear

that I will never see you,

that I will never meet you again.

Немощен пред тебе се изправям...

Ти не гледай, че треперя

като лист пред падане.

Нищо общо нямат тук годините,

натежали върху ми като смъртни рани.

Във дупата ми изригва пламъкът

на позакъсняла младост.

Чувствата ми са като лава,

от която блика шеметна любов

и нестихваща омраза...

Само не ме изоставяй.

Треперя, треперя от страх,

че никога няма да те видя,

че няма да те срещна никога.

Vaklev: Surely you're not asleep!

Yet another.

Surely you're not asleep!

Get up.

Lift your head.

Look, the stars are calling you.

Set forth according to

their faithful compass.

The wind,

the faithful night wind

will be your guide.

It will show you

the hidden paths

travelled only

by snow-white deer

and thrilling feelings,

feelings

long forgotten.

Therefore go

beneath the whispering leaves -

listen,

they make declarations of love.

Remember

the tender words

of the past.

These are the passwords

which you must speak

to set out on the path

of the deer -

the gentlest

and most beautiful.

Don't stop,

keep going!

If you turn back,

you're done for and

you will never

catch up to

the light.

Нима ще спиш!

Изправи се.

Повдигни глава.

Виж, звездите те зоват.

Тръгни на път

по техния верен компас.

Вятърът,

верният нощен вятър

ще ти бъде водач.

Той ше ти покаже

скритите пътеки,

по които минават

само сърни белоснежни

и чувства трепетни,

чувства,

отдавна забравени.

Затова мини

под листата шепнещи,

чуй,

те се обясняват в любов.

Пропомни си

словата нежни

от миналото.

Туй е паролата,

която трябва да изречеш,

за да преминеш по тази пътека,

на сърните -

най-красивите

и най-нежните.

Не спирай,

продължавй напред!

Ако се върнеш,

с тебе е свършено.

Никога вече

няма да догониш

светлината.

Vaklev: We are baked like clay

You guessed it!  More Vaklev.  (Не, сериозно. Как познахте?)

We are baked like clay,

stripped naked by savage winds.

We are craked like clay,

in which the sun has sunk thirsty lips.

We are slippery like clay,

which a fierce rain has tried to wash away.

But on our scraped surface the gentle

stars will gaze at their reflections again,

and in our painful fissures

grass will grow again,

innocently green and tender.

Спечени сме като глината,

обрулена до голо от ветрове сурови.

Напукани сме като глината,

в която слънцето е впило устни жадни.

Хлъзгави сме като глината,

която дъжд яростен е искал да отмие.

Но кротките звезди в остърганата ни повърхност

отново се оглеждат,

а в болезнените ни пукнатини

отново никне трева,

невинно зелена и нежна.

Vaklev: Take off your formal clothes

One more of Vaklev.  Translation is my own.

Take off your formal clothes.

Those are not just clothes,

but robes of hypocrisy.

The tie – a noose to hang

everything dear to you,

the shirt, corpse-colored -

even real corpses wouldn't want it.

The suit-coffin,

in which are sealed up

the purest reflections

of the sun.

Throw off these poor

masquerade rags.

The ball will end sooner or later.

You must have time

to spend naked and alone

with yourself.

Sooner is better.

Later on will be too late.

Свали си официалните дрехи.

Това не са просто дрехи,

а одежди на лицемерието.

Връзката – примка за бесене

на всичко, което ти е скъпо,

ризата, с цвят на мъртвец -

нея не я искат и истински мъртвите.

Костюмът-ковчег,

в който са заключени

най-чистите отражения

на слънцето.

Захвърли тези жалки

маскарадни парцали.

Балът рано или късно ще свърши.

Трябва да имаш време

да останеш гол и насаме

със себе си.

По-добре рано.

После ще е късно.

Vaklev: We are all born completely naked

One more from the Vaklev collection.  I'm about halfway through!  As with all of these, this is my own translation.

We are all born completely naked

and created equal.

Inequality and clothing

come later.

Later we become masters and servants.

Standing above and below.

Permitting and permitted.

That's how it is for a while.

Until we become equal again.

Even though clothed,

kings are as naked

as their servants are.

Раждаме се всички напълно голи

и равноправни.

Неравноправието и облеклото

идват после.

После ставаме началници и подчинени.

Стоящи горе и долу.

Позволяващи си и позволени.

Таке е до някое време.

Докато станем равни отново.

Макар и облечени,

царете са голи,

както са голи и подчинените.

Vaklev: Black Sun

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

As a child, in all my childish naivete

and defiance,

I decided to look at the sun.

I stood bravely opposite it

and lifted up my eyes

- I was blinded after but a moment,

but before that I managed to see:

the sun was black,

the sun was completely black,

black to bursting

- some dark eye in heaven

that burned in fury

opposite me.

In the fire of this fury we warm

our chilled bones,

but never more will we have the courage

to lift up our eyes to see

that the sun is truly black,

black to bursting.

Черно Слънце

Като дете, със цялата си детска наивност

и предизвикателност,

реших да погледна във слънцето.

Застанах смело срещу него

и вдигнах очите си

- бях ослепен само след миг,

но преди това успях да видя:

слънцето бе черно,

слънцето бе напълно черно,

черно до пръстване

- някакво мрачно око във небето,

което искрепе от ярост

насреща ми.

В огъня на тази ярост сгряваме

своите кости прогизнали,

но никога вече не ше имаме смелост

да вдигнем очи, за да видим,

че слънцето е черно наистина,

черно до пръстване.

Vaklev: The executioner may come

from Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

The executioner may come tonight.

Don't think his visit is unannounced.

Long has he awaited this visiting hour.

Long has he waited to fulfill his

inexorable duty with precise skill,

he must earn his pay,

as, against your neck,

without malice,

he tests his axe

so finely honed.

Don't blame him.

Eternal dark and eternal light

steal over our lives,

buried in unknowns.

Today we are here,

tomorrow we'll be elsewhere,

and the next day, who knows,

we may have set off on the path to the resurrection.

Anything could happen.

 

Палачът може би ще дойде тази нощ.

Недей да смяташ, че дошъл е ненадейно.

Отдавна е очаквал този час за гости.

Отдавна чакал е дълга си неотменен

с прецизна ловкост да изпълни,

заплатата си трябва да заслужи

като върху твоя врат,

без зла умисъл,

секирата, наточена туй фино,

да изпита.

Недей да го упрекваш.

Вечен мрак и вечна светлина

се стеле над живота ни,

потънал в неизвестности.

Днес тук сме,

утре няма ни на същия адрес,

а в други ден, току-виж,

поели сме пътеката на възкресението.

Всичко се случва.

Vaklev: A ray of sunlight

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.  For Amy Vail

A ray of sunlight pierced the fog.

One ray of sunlight -

how long we waited for it.

We didn't even know

what it would bring us -

purpose,

hope,

or a path through the dark.

And we never found out.

Before we knew it,

it fell upon the asphalt,

shattered into a thousand fragments.

It was helpless to overcome

the force

of our awaiting.

Слънчев лъч прониза мъглата.

Един слънчев лъч -

коко дълго го чакахме.

Дори не знаехме

какво ни носи -

цел,

надежда

или път в мрака.

Така и не узнахме.

Преди да се усетим,

той падна връз асфалта,

разби се на хиляди късове.

Безпомощен бе да преодолее

силата

на нашето очакване.

Vaklev: The morning is waiting

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine, for S.K.K

The morning is waiting,

I'll have to get up early,

but I cannot close my eyes -

they are bound to look and see in the dark.

I can't lull my gutted heart to sleep -

it must complain about human ills

embedded like old ulcers in my body.

I can't stay and knock at the doors of dreams and desires

through their threshold I will seek a path

to the unique

and the unknown.

I can't cease loving -

love is like an eternally glowing night-light

that devotedly guides our steps.

I can though wait,

I can wait forever awake,

till the morning arrives.

Утрото ме чака,

ще трябва да ставам рано,

но не мога да затворя очите си -

те са длъжни да гледат и виждат във мрака.

Не моа да приспя сърцето си изкормено -

то трябва да изплаква болките човешки,

разтворили се като стара язва в тялото ми.

Не мога пред мечтите и желанията вратите да захлопна -

през прага им ще търся път в неповторимото и в неизвестното.

Не мога да престана да обичам -

обичта е като вечно светещо кандило,

което предано провожда стъпките ни.

Мога обче да чакам,

мога вечно да чакам буден,

дордето настъпи утрото.

Vaklev: Explosion

from Kiril Vaklev's "Night Steps." Translation mine.

The darkness blazed.

It melted.

A beam of light

fiercely pierced

the nucleus of the embryonic cell.

A heavenly siren

is left

without her skin

so soft.

Blood in the veins pulsed

alive.

At the speed of light

it moved up the spirals

of impossible,

unattainable

(even in fantasy or dream)

love.

Взрив

Изгрина мракът.

Разтопи се.

Лъч светилен

прониза с ярост

ядрото на зародипната клетка.

Една сирена небесна

остана

бес кожата си

нежна.

Кръвта във вените пулсираше

на живо.

Със лъчева скорост

движеше се по спиралите

на невъзможната,

недостижимата

дори във блян и сън

любов.

Vaklev: Cement

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine - for Tammy Kotara

Cement,

asphalt,

and cement again.

After that, grey steel,

asphalt,

cement,

and just for a change -

aluminum.

We've banished everything

filled with soul and seed.

The one thing left

is to banish ourselves.

Let's just go.

It's easy enough now.

Бетон,

асфалт,

и пак бетон.

След туъ стомана сива,

асфалт,

бетон

и за разнообразие -

алумний.

Всичко сме прогонили

изшълнено с душа и семе.

Единствено остава

да шрпгпмо, себе со/

Да си отидем.

Това сега е лесно.

Vaklev: Along the hushed street...

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

Along the hushed street

my footfalls grew distant.

They dissolved into the darkness.

I stayed there to wait for them.

Will they ever return?

По улицата притихнала

моите стъпки се отдалечиха.

Стопиха се в мрака.

Останах там да ги чакам.

Дали ще се срнат кякога?

Vaklev: Absence

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

Where are you?

Somewhere, somewhere outside me.

Where am I?

Nowhere, nowhere outside you.

Where are we all?

Somewhere, somewhere otuside ourselves.

Where are we in each moment,

when people are killed,

when they are shot or strangled,

when they are buried or thrown out for the vultures?

Where are we then?

Perhaps in our beds,

perhaps in pleasant company,

where we talk about shopping

or – for instance – about art,

about film, about verses or about prose.

Or perhaps gossiping about one person or another...

We're just absent.

We're not there.

While our neighbor is being killed,

we're not there at all.

Отсъствие

Къде си ти?

Някъде, някуде извън мен.

Къде съм аз?

Никъде, никъде извън теб.

Къде сме ние всичките?

Някъде, някъде извън нас самите.

Къде сме във всеки момент,

когато избиват хора,

когато ги разстрелват или ги удушават,

когато ги зариват или ги хвърлят на лешоядците?

Къде сме ние тогава?

Може би в леглата си.

Може би в приятна компания,

където приказваме си за покупки

или например – за изкуство,

за кино, за стихове и за проза.

Или може би одъмваме този или онзи...

Просто отсъстваме.

Няма ни.

Когато убиват ближните,

нас ве ни няма.

Vaklev: In the cave of the forty thieves...

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

In the cave of the forty thieves

are hidden forty thousand secret desires -

passionate desires,

murderous desires.

They pierce the deep darkness

with their sapphire brightness.

They are sharp as a diamond edge.

They burn like a laser beam

focused on the dynamite

on which we sit

and which never explodes.

Forty thousand secret dreams

locked up in the cave -

as if they didn't exist.

Inside is gathered secret force.

Inside are our passionate hopes,

locked up by the forty thieves

of our hypocrisy.

We've just forgotten the simple formula:
“Open, sesame!”

But sesame won't open

if we haven't asked it to.

В пещерата на четиридесетте разбойника

са скрити четеридесет хиляди тайни желания -

страстни желания,

убийствени желания.

Пронизват те тъжния мрак

със сапфирения си блясък.

Остри са като диамантен резец.

Изгарят като лазерен лъя,

фокусиран върху динамита,

на който седим

и който никога не експлодира.

Четиридесет хиляди тайни желания

в пещерата саключени -

все едно, че ги няма.

Вътре събрана е силата тайна,

вътре са нашите страстни надежди,

заключени от четиридесетте разбойника

на лицимерието ни.

Забравили сме само простата формула:

„Сезам, отвори се!“

Сезам не отваря се,

щом като не сме поискали.

Vaklev: You've returned

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

You've returned

from dreams

and from secret

desires.

You've returned

from the frozen road,

you've returned

from the dark corner,

behind which you wanted

to hide

and find

another -

maybe someone better

than me.

You've returned,

taken off your shoes

and lain down

on the cold bed

like a wounded animal.

Your wounds -

who will dress them?...

I don't know.

It's too late for me to.

Ти се завърна

от сънищата

и от желанията

тайни.

Ти се завърна

от мразовития път,

ти се завърна

от тъмния ъгъл,

зад който искапе да се скриеп

и друг

да намериш -

може би по-добър

от мене.

Ти се завърна,

събу се

и легна

в леглото студено

като животно ранено.

Раните ти

кой ще превърже?...

Не зная.

За мене е твърде късно.

Vaklev: The snake

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

The snake was stretched tight as a string,

it almost bit me.

But first it looked at me,

and I looked at it.

And it turned tail resignedly.

The snake was powerless before the serpent's venom

glaring from my eyes.

It understood

that poison was gathered

not today for today,

but accumulated over time

for some real day.

Змията се изпъна като струна,

едва не клъвна ме,

но първо ме погледна,

погледнах я и аз,

опашка тя прегъна примирено.

Безсилна бе пред змийската

отрова,

излъчваща се от очите ми.

Разбра -

събирана бе та

не от днес за днес,

акумулирана бе от времето

за някой истински ден.

Vaklev: A ray of sunlight

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

A ray of sunlight pierced the fog.

One ray of sunlight -

how long we waited for it.

We didn't even know

what it would bring us -

purpose,

hope,

a way out of the dark.

And we never found out.

Before we knew it,

it fell upon the asphalt,

shattered into a thousand fragments.

Helpless to overcome

the force

of our awaiting.

Слънчев лъч прониза мъглата.

Един слънчев лъч -

колко дълго го чакахме.

Дори не знаехме

какво ни носи -

цел,

надежда

или път в мрака.

Така и не узнахме.

Преди да се усетим,

той падна връз асфалта,

разби се на хиляди късове.

Безпомощен бе да предолее

силата

на нашето очакване.

Vaklev: The other shore

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

The other shore

is just over there,

across,

just a step away.

It allures you,

but how will you cross over...

You must await the evening dark -

it will hide the treacherous pools.

Only the saving crossings will remain.

They themselves will guide you

to the opposite shore,

just a step away from here,

but far removed in infinity.

There shall await you a certain maiden,

bare feet dangled

over the chill water.

All in white,

white untouched

by any trembling fingers,

by any sticky gaze.

Pause for a moment.

Don't hurry.

Consider.

On the other shore, on the opposite shore

no one yet has stepped

alive.

Другият бряг

е хей там,

отсреща,

само на разкрач.

Той те мами,

но как ще преминеш...

Трябва да чакаш вечерния мрак -

той ще скрие коварните вирове.

Ще останат само бродовете спасителни.

Те сами ще те иаведат

на отсрещния бряг,

само на разкрач оттук,

но тъй отдалечен в безкрая.

Там ще те чака девица една,

провесила боси нозе

над водата студена.

Цялата в бяло

недокоснато бяло

от ничии тръпнеши пръсти,

от ничии лепкави погледи.

Спри се за миг.

Не бързай.

Помисли.

На другия бряг, на отсрещния бряг

още никой не е стъпвал

жив.

Vaklev: Your breath ignited me

from Kiril Vaklev's "Night Steps."  Translation mine.

Your breath ignited me,
I burst into flames.
I blazed like a torch.
In your sweltering eyes,
In your scorching lips
There was not a drop of moisture.
Even the sky was cloudless, blue
like a dried up well.
Salvation came from nowhere.
Of meonly ash remained.
The winds carried it off.

Опари ме диханието ти,
изригнах във пламъци,
горях като факел.
В твоите знойни очи,
в твоите жарки устни
нямаше капчица влага.
А и небето бе безоблачно, синъо
като пресъхнал кладенец.
Не идваше спасение от никъде.
От мен
остана само пепел.
Ветровете я разнесоха.

Vaklev: At noon...

Kiril Vaklev, "Night Steps."  Translation mine.

At noon,

you've reached that crossroads

before the horizon.

You stand in indecision.

Where to continue?

Straight?

Or off to the side?

Straight ahead the road is lost in uncertainties.

The left-hand path curves like an unknown thought.

The right-hand path descends steeply

into the deep pit

of loneliness.

To turn back...

Back – not even

the memories remain.

Nothing.

It's too late to turn back.

There you will remain confined

forever.

On the cross of the crossroads.

Your final destination.

There

you are crucified.

По пладне

ти достигна онзи кръстопът

пред хоризонта.

Застана в нерешителност.

Накъде да продължиш?

Направо ли

или някъде в страни?

Направо пътят се губи в догадки.

Наляво криволичи като мисъл непозната.

Надясно се спуска стръмно

в бездната дъболка

на самотата.

Да се върнеш назад...

Назад и спомени

не са останали.

Нищо

Да се върнеш назад е късно.

Там ще си останеш прикован

завинаги.

На кръстопътя-кръст.

Последната ти спирки.

Там

си ти разпънат.

Vaklev: Here I am

Kiril Vaklev again, from "Night Steps."  Translation mine.

Here I am,

I am coming.

After long, struggling wandering

through icy labyrinths,

through dark crannies.

Left without an ounce of strength,

Left without rage

to support me in difficult moments.

Left without faith

in self and in the morrow.

Discarded -

a useless rag.

But -

here I am.

Despite everything I'm here

and am awake.

Am alive.

I embrace you in my dream.

I kiss you.

I love -

therefore, I am.

I wake each morning

with lips pressed to the earth.

I've brought down the ehavenly lights

Have ensconced them in my breast,

there

where to deathly exhaustion

my heart beats,

each moment igniting

anew.

Thus I await the dawn.

With dawn comes hope

that I will meet you,

that I will live.

I'm coming.

I've come.
Here I am.

I'm with you again...

Just don't say

farewell.

Ето ме.

Аз идвам.

След дълго, мъчително лутане

из лабиринти ледени,

по кътища тъмни.

Останал без капка сили,

останал без ярост,

крепяща ме в тежките мигове.

Останзл без вара

във себе си и във утрото.

Запратен на дъното -

парцал непотребен.

Но -

ето ме.

Въпреки всичко съм тука

и буден съм.

Жив съм.

В съня си те прегръщам.

Целувам те.

Любя -

Следователно, съществувам.

С устни, впити в земята,

всяка сутрин се будя.

Снел съм звездите, небесните,

в гърдите си съм ги втъкал,

там,

където до смъртна немога

бие сърцето ми,

всеки миг изригващо

наново.

Тъй очаквам зората.

С нея идва надеждата,

че ще те срещна,

че ще живея.

Аз идвам.

Аз дойдох.

Ето ме.

Пак съм при тебе...

Само не ми казваи

сбогом...

Vaklev: Your Body

Also from Kiril Vaklev's "Night Steps," translated by Yours Truly.

Your body,
your warm body -
a blessed spring
a vast universe,
a starry moment,
a torrent
gushing wildly
through the ravines of
my living feelings.

Still living.

Lightning, reducing even
my bones to ash.
A ray of sunlight
Mercilessly burning
my pupils.
A tender caress.
A whisper in the dark.
An explosion,
bursting my capillaries.
A hope,
an anguish,
a tumult in my soul.
Limitless love
and wicked hatred.

To whom have you belonged,
body,
warm body?
To whom have you given your soul?
For me there remains only
icy breath
and indifference...

Тялото ти,

топлото ти тяло -

извор благ,

вселена необхватна

звезден миг,

порой,

препускащ диво

през урвите на чуствата ми

живи.

Все още живи.

Светкавица, изпепеляваща ме

с костите.

Слънчев лъч,

безжалостно изгарящ

зениците ми.

Нежна ласка.

Шепом в тъмнината.

Взрив,

разкъсващ капилярите.

Надежда,

горест,

смут в душата.

Безпределна обич

и омраза зла.

На кого ли си принадлежало,

тяло,

топло тяло?

На кого си дало своята душа?

Та за мен остана само

леден дъь

и безразличие...

Vaklev: Landscape

Here is a poem from a contemporary Bulgarian poet, Kiril Vaklev.  The original Bulgarian is from a collection entitled "Night Steps," published in 2004.  The English translation is my own.

Landscape

Dry dales,

and dry the summits,

baked in the heat.

However much we wander

upwards

or downwards,

in a cursed desert

we remain.

Here even the snakes yearn for the cool

of the deep wounds

under the stones.

Bloodless wounds,

without a drop of moisture.

Our blistered lips can suck

only dry soul

and taste the furious

shivering

of cursed windlessness.

Пейзаж

Сухи дерета,

сухи са и върховете,

изпечени в жегата.

Колкото и да се скиатаме

нагоре

или надолу,

все в пустиня проклета

пропадаме.

Тук и змиите дирят прохлада

в дълбоките рани

под камъните.

Ани безкръвни,

без капчица влага.

Само сухата пръст могат да смучат

устните ни напукани

и да вкусат тръпката

яростна

на проклето безветрие.

Einleitung

"They say the first line is always the hardest.  Well, now that's over with."  

-Wislawa Szymborska, 

opening her Nobel Prize acceptance speech

I have a blog.  Heaven help me!  How it came to this...well, that's a story for another time.  

Actual content soon.